Сред тях е и Димитър Талев. Димитровската власт го вкарва в затвора, а по-късно му присъжда най-високата българска награда тогава – Димитровската
Наско,
Трудно се описва променящият се свят и неговите развиващи се хора. Това начално изречение го пиша с удовлетворение.
След едномесечни съмнения и вероятно последващи служебни емоции, паметникът на гарата най-после е почистен. Не се знае как – с желание или нежелание, но че е качествено, е извън съмнение.
(Уви, не е почистен паметникът. С Димитър Тошев, който е автор на този текст, бяхме там. Дали се е заблудил, дали е бил почистен и после – пак намацан… Мистерия…)
Много бих искал това действие да е свързано и със датата 16 септеври.
През 1945 г. на същата дата министър–председателят Кимон Георгиев, регентът Венелин Ганев, администратори, граждани и кметът на Свети Врач Васил Арнаудов откриват новата гара на нашия град.
Открит е пътят към Европа, за един изстрадал регион, дълги години изоставащ с развитието си.
Проектът за железопътни линии в Пиринска Македония е жизнено важен и си има своята предистория. Той е стратегически успех за българската държава. Той е свързан и с други бих ги нарекъл геостратегически обекти в Македония и Гърция.
Примерно линията Кюстендил–Куманово, която не направена и до ден днешен. Заради политика. Тук няма отричане и разрушаване след 1944 г. Няма „народната власт ще ви направи нова, още по-хубава гара”. Линията Симитли – Кулата, хайде и Кулата – Демир Хисар, се е ползвала с подкрепата на Германия, а през 1943 г., в Залцбург, българска делегация, водена от министъра на транспорта Петров, е занимавала лично Хитлер за нейното ресурсно осигуряване.
Организацията на труда за построяването й е жестока – в буквалния смисъл на думата, правена в условията на военен режим и използване на трудови ресурси, които са мобилизирани насила по условията на Наредба за трудова повинност за евреите, българи от левите политически среди, сръбски военнопленици и за срам на българската държава, макар и окупирана след 9 септември 1944 г., 50 немски военнопленници на линията Свети Врач.
Предубеденото сегашно санданско общество намира някакъв смисъл от тълкуването на историческите събития, свързани с чернокапците. Каквито и да са, тези хора са работили тежък, черен, изнурителен труд за просперитета на нашия град.
Описани са за един период от време 287 човека. А дали са леви, идейно неудобни, заблудени, характери на силни личности, случайно попаднали или неориентирани в политическите процеси, не е толкова важно.
Върху тях лежи клеймото на комунизма, с който още се борим. Да, в тези среди е имало и хора, които по-късно са служели раболепно или убедено на следдеветосептемврийската власт, но!, забележете! – хората са били измъчвани, унижавани, преследвани, тероризирани, отдалечавали са ги от човешкото достойнство, бити са от военното ръководство, отсъствието на свобода е ежедневие.
В същото време гражданите на Свети Врач, които са виждали процесите на линията, са им симпатизирали чисто човешко – кога с храна, кога с добро отношение, кога с услуги, но това е било рядко, поради режима на живот в лагера.
И в далечната 1984 г.се постави паметен знак от организацията „Активни борци срещу фашизма”. Усещайки, че времето минава, а тяхното присъствие е забравено, отбелязват отминалите събития с паметник и книга.
Книгата се казва ”Червените чернокапци” и е написана добросъвестно, според разбиранията на авторите – естествено пропаганда, известно умиление към хората, изживяли събитията, някакъв ляв романтизъм, идеологическа и човешка солидарност – това е нормално за времето си.
Но в цялостно отношение – виждаме документалност, обективност, фактология, добре поставена и постигната цел – да покажем тогавашния държавен режим и начина му на управление. Тази книга е част от историята на нашия град. Тя не е популярна, защото вероятно е раздавана служебно и темата не е била актуална за читателите. Чувам, че има несъгласни с някои пропуски в нея.
Несъгласието и критиката срещу книгата става с написването на нова книга. В Сандански няма кой. Но поне две неща може да се отбележат като факти – пропуснати са другите участници в изграждането на линията – евреите – сърбите, гърците и немците…
Същата ”свенливост” се проявява и за местното население. Съгражданите ни са били поканени да участват в строежите, но са отказали да работят, защото тютюнът, който отглеждат дава повече пари.
Сега се питаме: дали нарочно не е пропуснато нещо? Например… отношението към евреите, които са 1500 по линията Симитли-Кулата.
Не само това… Периодът след 9 септември донася промени и в писателския съюз. Там текат правилните идеологичиски процеси – смяна на ръководството и заклеймяване на тези, които са писали книгите си върху фашистка основа или са подкрепяли политиката на монархията и Германия.
Сред тях попадат видни имена – нарочени за наказание и превъзпитание. Наказанието за някои е смърт – Йордан Бадев, Райко Алексиев, Данаил Крапчев – да не говорим за изключителния Михаил Арнаудов – доживотен затвор…
На други се пада трудово–възпитателен лагер или общежитие… И идват в лагера Свети Врач през 1945 г.
От 26 март – до средата на април, тук са въдворени Димитър Талев, Звезделин Цонев, Славчо Красински… редакцията на вестник” Зора”. Няма как да не са работили по обектите, следователно са исторически свързани със светиврачката гара. Но за това друг път…
Защото тези факти бяха и крити от читателя, и от обществеността – сиреч, как да обясним факта, че Димитровската власт вкарва Талев в затвора, а после му даде най-високата българска награда тогава – Димитровската?
Свети Врачката гара, заедно с гарите Симитли, Крупник, Пейо Яворов, Гара Пирин, Огражден (сега Струмяни), Дамяница, Кулата (дано не пропускам нещо) де факто са паметници на културата. Де юре не са, но все някой ден ще станат.
Тогава ще могат да се ползват от специален режим на отношение към тях. Още повече, че са държавни имоти. Прилежащите към тях територии също могат да ползват този статут. За да се знае, че никой не може да си позволи волности в тези терени и че те не са бащиния.
Днес материалната култура на гарите почти навсякъде е на ниско ниво, почти оставено на доизживяване, макар че те са паметник на времето, в което са строени и са помогнали много за икономическото и духовно израстване на нашите граждани.
Казано другояче, гара Свети Врач бе осъществител на мечтите за по-добър живот на поколения светиврачлии и санданчани…
Оттук тръгваха по България и по света. Цяла България слизаше на тази гара и цяла България се връщаше обратно. Превърна се в символ на град с европейско развитие още по времето на социализма…
Сега е останал споменът…
И онова скромно и непознато чуство за изстрадания героизъм на знайните и незнайни строители, някои от които оставиха костите си тук, по нашите земи…
На тях дължим не само благодарност, а и оня паметен спомен или мемориал, който да показва, че тук е имало хора, които са изградили нещо вечно, нещо велико… Които и да са те!
Те, строителите, заслужават нашата признателност.
Само дето не се знае, кога ще им я отдадем истински!