Помниш ли кога си нарисувал първата си картина?
Първата картина… не знам кога съм я нарисувал, но е било много отдавна.
Откакто се помниш ти иска да станеш художник, да приличаш на тати, така ли?
Винаги така става по някакъв начин, да. Брат ми Иван – също.
В града има няколко поколения художници. По какво се различават те?
По какво се различават? Тогавашният строй, знаете, преди 1989 година, бе малко по-различен. Тогава художниците бяха към някакви заводи. Водеха се на работа, правеха плакати и разни агитационни неща за манифестации.
И свободно време, за свободна работа, им оставаше много малко. Сега, след като вече не е така, хората, художниците на свободна практика, вече имат всичкото време на света и нищо не ги оправдава да не са добри.
А, това е много хубаво казано! Как протича един твой ден?
Сутрин ставам рано, мия си зъбите, след това отивам в ателието, където съм подготвил предишния ден някакви неща. Работя по няколко картини едновременно, защото боите, които използвам, това са маслени бои, те съхнат много бавно. Ако работя една картина, ще трябва да я правя два месеца. А като почна по три, четири, пет паралелно, да, мога да оставя едната, за да за почне другата.
И, горе-долу, след обяд, особено лятото, когато стане много топло, просто се прибирам и за почвам да си подготвям следващия ден.
А как поддържаш живеца на твореца жив?
Опитвам се много да не мисля за това. Когато си художник, а аз съм вече повече от 25 години такъв, като артист на свободна практика, се вдъхновявам от най-обикновени неща, най-обикновени неща от ежедневното ме вдъхновяват.
Аз съм и музикант. Много често използвам тези мотиви в картините. Честа тема в моята работа е и любовта. Много обичам да рисувам любов.
Имаш ли любими теми, които предлагаш да рисуват децата, които обучаваш?
Всичко започна преди 4-5 години. Имаше едни програми към Министерството на културата, Национален фонд „Култура“. Те отпускаха средства за социални дейности с деца.
Спечелих един проект, който беше за курс по рисуване сред подрастващи. И бе учудващо, че много деца поискаха да участват. Даже залата не ги побираше, бяха много деца.
Едно от условията бе сред тях да има и деца с специални образователни потребности, за да има социално включване за тях. И помня, че имаше две дечица още в първия ни курс. Знаете ли колко е добре, когато едно детенце идва в курса, в началото не говори с никого, постепенно от ден на ден започва да се отваря към другите, започва да си намира приятелки, да споделя нещо. Това е голяма радост!
Директорът на Земеделска гимназия ми каза, това не се е случило преди… Това ме прави много горд, че имам възможността да работя с тези деца.
Може би трябва да кажа, че една от годините този Национален фонд „Култура“, който спонсорираше първите ни проекти, го нямаше. Една година просто нямаше програми, а пък децата много се настояваха да има кръжок – „Не, господине, трябва да имаме и тази година!“, казваха те.
И отидох при директора на Археологически музей Тони Ковачев. Той много благородно ни предостави помещения, което да ползваме през почивните дни.
Тони ни подпомогна да купим материали за децата. Отделено господин кметът на община Сандански също даде, но не от бюджета за култура на общината, а лично от неговият джоб. Благодарение на него и на Тони Ковачев имаше курс и през 2024 г., тази година също, вече приключи. Надявам се от есента да започнем пак.
Ти ме попита за любимите теми. Аз им давам да творят свободно.
Това пак казвам, не е класически курс по рисуване, който трябва да ги уча да… Е, вижте, така се рисува ябълка или…
Или светлосенките са така…
Да. По-скоро им казвам: вижте, „бръкнете“ във Вас самите и се опитайте да покажете какво според Вас е красиво, защото това е много важно нещо.
Аз знам, че тези деца едва ли ще станат художници. Те ще станат лекари, учители, нещо ще станат, но ние ще развиваме у тях едно чувство за естетика, едно чувство за красиво, което е много важно.
Ти си син на известния художник-наивист, Кирил Божкилов. Причисляваш ли се към този стил?
Според мен наивизмът не е стил. Той по-скоро е някакъв маниер на работа, начин на работа, начин на усещане на нещата, но не може да бъде стил най-малкото, защото няма характерните черти на стила.
В кубизма знаем това, това, това. Докато в наивизма има хиляди художници по света. В България са поне сто, познавам ги всичките.
Проблемът с думата наивизъм изобщо е, че наивно, на български поне, носи една, не отрицателна, но по-скоро негативна конотация.
Сиреч наивно означава неуко, не академично, детинско, несъвършено даже. А всъщност не е така. Оригиналното име Naïve art e от френски, то е всъщност изкуството на чистото сърце, но и неакадемично рисуване, рисуване без образование.
Общото, което е на всички наивни художници, е точно това, че те не са обременени от академични рамки, ами го правят като свой вътрешен мироглед, който изразяват по техния си свободен начин. И да, иначе да, в този смисъл съм наивист.
Когато започнал да рисуваш като професионалист, помниш ли баща ти какъв съвет ти даде? Съветва ли те непрекъснато?
Аз много обичам съветите, не само от баща ми, но и от всички колеги и приятели. Съветите са много хубаво нещо, защото виждаш различна гледна на точка, осмисляш го. Най-добрият съвет е от баща ми е, да мисля като художник.
Веднъж дойде в моето ателие, то е импровизирано в една стаичка, погледна картина, върху която работех. Замисли се и на излизане каза, преди да затвори вратата: Недей да се търсиш там, където те няма…“ Да откриеш там, където си, не е лесно, това е след много години търсене и работа. Може би е искал да каже, да не се опитвам да подражаваш някому.
Как се създава усещането за детска чистота и искреност в картината? Как не лъжеш зрителя?
Ами, никога не съм си задавал този въпрос. То ти идва отвътре. Просто искаш да нарисуваш…
Какво ти липсва в културния афиш при нас? Не само в твоята зона.
Може би ми липсва това нещо в театъра. Наблюдаем внимателно афишите. Те са, да кажем, по-осреднени представления. Сиреч, тук няма да видим Достоевски никога.
Нито пък на някакви много задълбочени неща. Тук идват на сигурно. Аз съм говорил с трупите, които идват. Един режисьор взима едно представление, обикновено комедия и го прави, така да кажем, общовойсково. Сиреч, да премине по всички градове и с еднакъв успех.
Трябва да има и такива неща. Но може би трябва да има и малко по-различни…
Има театри, в които наистина идват по 10 зрители. Те са супер някакви…
Сноби?
Да, някакв по-ъндърграунд, да кажем. Ето, такива неща липсват тук.
Може би неслучайно липсват, защото може би пък няма и публика за тях. Спомням си, когато идваха тук тримата тенори, те казаха нещо на финала: „Вижте, идваме всяка година тук, в Сандански. И всяка година публиката е все по-малко и по-малко. Но дори един човек да дойде, ние ще си направим нашето представление. Но ако никой не дойде, няма да го направим“.
Така че, да. Пазарът определя и търсенето.
Сред децата, които са минали пред твоя поглед в курсовете и кръжоците, виждаш ли таланти?
Определено. Определено. През тези кръжоци и клубове, които сме направили през годините, са минали и 30-40 деца. Говоря само за тези, които са от 15 до 18 години. Има много талантливи деца. Има много, много, много. Виждам ги и в момента, те се отличават, но аз обръщам еднакво внимание на всички. Най-важното, което им казвам, е, да не се страхуват от нищо. Защото страхът е много лош съветник. Не говоря само за страхът от провал, защото и това го има. Когато един творец, един художник, затова е пред бялото пътно и той се притеснява.
Неотдавна имахте обща изложба семейство Божкилови…
Да, изложба на мои творби, на баща ми и на брат ми, плюс на наши ученици. Беше по идея на господин кмета. Мисля, че стана много добра изложба, децата бяха щастливи и те пърхаха от вълнение, беше много типично за младостта, да, и са предоволни.
Твоята творческа личност, биография, включва и музиката. Къде си в момента там? Групата не съществува вече?
Случиха са някои неща, говорим за „Комбина блус бенд“, с която имахме, немалко участие тук, в нашия регион. Справихме се добре. Свирихме на много места в този град. Но едно от момчета са ожени, Кристиан, барабаниста…
Продължаваш ли да пишеш песни?
Да, сега в момента, нали знаете, имаме една група с актьора Иван Юруков – „Терпентина“. Тя е създадена преди 25 години, с нея се подвизаваме в София. С него имаме творческо приятелство от много отдавна. Имахме идеи, много сериозни идеи, но малко ги изоставихме през години. Но отскоро, да речем, от 5 години вече пак има един ренесанс и продължаваме. Съвсем скоро написах една много хубава песен за „Терпентина“, всички много я харесаха. Иван малко още се дърпа, защото той е перфекционист, иска да бъде супер перфектна, което според мен за творчество не е чак толкова задължително.
Важно е емоцията, която предавам.
Какво е да бъдеш независим творец, художник на свободна практика днес, в съвременна България?
Дали е по-лесно днес, отколкото преди време? Нека да започнем с това. Със сигурност е по-лесно, да. Аз много пъти съм си мислел следното: днес сме в 2025 година, но да речем преди 80 години или 100 години всички тези артисти, тогава имало страховити артисти, а те дори не са имали течаща вода в къщите, не са имали електричество, не са имали ток.
Ван Гог живее в някаква къща, няма канализация, няма нещо. Това не го е спряло да прави невероятни неща. Днес и материалното положение на хората със сигурност е по-добро от тогава. Имаме ток, имаме течаща вода в къщите. И това не ни оправдава да се оплакваме. Дали е трудно? Да, винаги е било трудно. На всички го казвам, който реши и занимава с изкуство: трябва да бъдеш адски упорит и много да. И да се търсиш там, където си.
Пропуснах да кажа, че си член на Съюза на българските художници, от градасте седем души седем души. Това е добра визитка, нали?
Мисля, че да. Чувал съм хора, като казвам да, съм член на съюза на българските художници и колеги даже. Тя е голяма работа за съюза на българските художници.
Аз не мисля, че е толкова трудно да си член на СБЖ. Просто трябва да бъдеш професионалист, да направиш 20 изложби, да рисуваш 10 години, да имаш награда и участия, това е достатъчно.
Къде беше последната ти изложба и коя ще бъде следващата? Самостоятелна или обща? Самостоятелна. Пък и общата, в която си участвал.
Миналата седмица се открие една изложба на Асоциацията на българските наивисти в галерия „Париж“, София. Много сериозна и много стара галерия. Кураторите й са взели под крилото си българските наивисти и са за мен едни от най-добрите изобщо в България. Преди това, в края на май, имахме много успешно общо представяне в Банкя с един мой много добър приятел и колега от Враца, Росен Рашев.
Може би през ноември ще имам в самостоятелната, но този път само моя изложба в Пловдив, галерията се казва „Дяков“. Почти всяка година правя изложба там.
