През последните десетина дни в Сандански се проведоха няколко благотворителни инициативи, които на пръв поглед изглеждат несвързани: събиране на средства за местния приют за кучета, дарителска кампания за лечението на малкия Максим, както и акция за подпомагане на доброволците, които всяко лято се изправят срещу горските пожари в Пирин, Малешевска планина и Славянка. Но отвъд конкретните каузи се очертава една по-дълбока и системна картина — гражданите отново компенсират дефицити, с които държавата би трябвало отдавна да се е справила. Чрез нашите данъци и солидарност, нали?
Групата на кучелюбците и местната структура на „Продължаваме Промяната“ събраха средства за приют, който от години функционира в условия, които трудно могат да бъдат определени като приемливи. ФК Сандански организира турнир, за да подпомогне лечението на дете, чието здравословно състояние изисква средства, непосилни за едно семейство. А доброволците, които първи се изправят срещу огнената стихия, отново разчитат на дарения, за да се снабдят с базова екипировка — в страна, в която горските пожари вече са ежегодна и предвидима заплаха.
Тези инициативи говорят добре за обществото. Те показват, че местната общност е солидарна, самоорганизирана и способна да мобилизира ресурси там, където институциите отсъстват. Но същевременно поставят неизбежния въпрос: къде е държавата, когато гражданите ѝ трябва да финансират чрез дарителски акции онова, което тя по закон и по морален дълг е длъжна да осигури?
Най-показателният пример за това как гражданите заместват държавата е добре познатият „феномен“ със събирането на пластмасови капачки за кувьози. Всички го приемаме за нещо нормално, но истината е проста: хората събират отпадък, за да купуват основно медицинско оборудване, което държавата би трябвало да осигурява сама.
И това се случва в страна, която харчи милиарди публични средства, но в която постоянно има съмнения за неефективност и корупция. Затова фактът, че кувьози се купуват с капачки, не е само странен — той е символичен и показва огромната разлика между това, което държавата би трябвало да може, и това, което реално прави.
В крайна сметка инициативата с капачките е знак за нещо по-дълбоко: социалният договор не работи както трябва. Хората не допълват държавата — те я заместват. И го правят там, където тя би трябвало да е най-силна..
В глобален мащаб инициативи за събиране на пластмасови капачки има много, но само две държави на планетата ги използват, за да запълват дупки в собственото си здравеопазване: България и Мексико. Навсякъде другаде това е екологичен жест или образователна кампания. Само у нас и отвъд океана капачките се превръщат в паралелен бюджет за кувьози, лечение и базова медицинска техника — не защото хората са по-добри, а защото институциите са по-лоши. Япония също събира капачки, но средствата отиват за ваксини и здравна подкрепа в Мианмар, Лаос, Бутан и Вануату. Тоест: японците помагат на други, защото държавата им е стабилна; ние и мексиканците помагаме на себе си, защото нашите държави не са. Това е разликата между солидарност като избор и солидарност като последна линия на защита.
Според последните данни за GDP per capita България, като член на Европейския съюз, достига около 34 000 международни долара* на човек. За сравнение, държавите, към които Япония насочва средствата от своите капачкови кампании — Мианмар, Лаос, Бутан и Вануату — се намират в съвсем друга икономическа орбита: Мианмар е около 5000 международни долара на човек, Лаос — 8000, Бутан — 14 600, а Вануату — 3000–4000 международни долара на човек. Тоест Япония подпомага страни, които са многократно по-бедни от нея и от България. На този фон контрастът е болезнено ясен: докато една от най-богатите държави в света събира капачки, за да помага на най-бедните, ние и Мексико — страни със средни доходи — събираме капачки, за да компенсираме собствените си здравни системи. Това е икономическата рамка на парадокса.
Така благотворителността, колкото и благородна да е, се превръща в симптом, а не в решение. Тя показва, че обществото в Сандански — както и в цялата страна — демонстрира зрелост, която често липсва на институциите. Но зрелостта на гражданите не трябва да бъде извинение за отсъствието на държавата. Защото когато хората сами финансират приюти, лечение и противопожарна защита, възниква един тих, но фундаментален въпрос: за ролята на институциите и за това доколко те изпълняват обещанията, които стоят в основата на социалния договор.
- „Международният долар“ е условна валута, която показва каква покупателна способност има един долар в различни държави, след като се изравнят цените между тях. Той не съществува физически — това е инструмент за сравнение. Използва се, защото 100 долара в САЩ, България или Лаос не купуват едно и също количество стоки и услуги.
