В Сандански има едно място, което не шуми и не се натрапва. Но ако влезеш вътре, ще чуеш как времето се подрежда прилежно по рафтовете. Това е читалищната библиотека „Петър Караангов“ – дом на книги, истории и хора, които вярват, че думите са могъща сила.
В навечерието на 24 май трите дами, които днес пазят този дом – Стаменка Панкова, Ваня Субашева-Баракова и Атлаза Николова – разказват за своята библиотека така, както човек разказва за дом: с обич, с грижа и с чувство за мисия.
Всичко започва от един учител и един стар шкаф
Историята на библиотеката започва през 20-те години на миналия век. „Първият нещатен библиотекар е бил учителят Васил Арнаудов. Той увеличава фонда, систематизира книгите, прави първите стъпки към реда,“ разказва Стаменка Панкова.
После идват други. „През 1952 г. Атанаска Поптодорова създава първите каталози. Тя буквално подрежда библиотеката от нулата,“ допълва тя.
И тогава се появява един млад човек, който по-късно ще стане голям поет – Петър Караангов. „Той е дарил 150 тома литература. Той е човекът, довел писатели в Сандански и оставил на града дух, не само книги,“ казва Панкова.
Библиотеката се гради от хора, не от тухли
През годините през библиотеката минават десетки библиотекари. „Елеонора Манолева въведе нова организация, изгради каталози, разви фонда. На нея дължим много,“ добавя Атлаза Николова.
Това са хората, които превръщат библиотеката в институция, а институцията – в традиция.
Детският отдел: „Децата сами си избират книги. Това е магията.“
Днес детският отдел е най-оживеното място в библиотеката. „Имаме 630 активни читатели. Около 200 са първокласници. Това значи, че сме си свършили работата,“ казва Ваня Субашева-Баракова.
Тя разказва за ритуала „Вече сме читатели“, който продължава повече от 40 години: „Показваме им презентация, обикаляме библиотеката, влизаме в хранилището. За тях това е приключение. После сами си избират книги – и това е най-важното.“
Има и родители, които позволяват на децата да избират сами. „Седят отстрани и ги оставят да ровят. Това е най-здравословният подход. Детето трябва да усети тръпката на избора.“
Отдел „Изкуство“: „Децата за първи път виждат плоча и питат: това диск ли е?“
Отдел „Изкуство“ е създаден от Здравка Иванова и днес се поддържа от Бойка Руйкова. „Имаме плочи, ноти, грамофон. Децата не са виждали такова нещо. За тях е като музей, но жив,“ казва Панкова.
Тук се провеждат тематични срещи – за Великден, Коледа, Деня на анимацията. „По-малките деца най-лесно ги приобщаваме. Те идват с широко отворени очи,“ допълва Субашева.
„Хората идват не само за книги. Идват и да си кажат болката.“
Атлаза Николова работи в библиотеката 40 години. „Имаме читатели на 90 години. Идват трудно, качват се по стълбите, но идват. Защото тук не е само заемна. Тук е място за разговор.“
Тя добавя нещо, което рядко се казва на глас: „Понякога хората идват да си кажат и болката. Или радостта. Библиотекарят трябва да може да слуша. Това е част от професията.“
„Работим с електронен каталог от 20 години. Може от Америка да видиш какво имаме.“
Каталогът на библиотеката е дигитализиран отдавна. „98% от фонда е в електронния каталог. Ние сме 8 години преди регионалната библиотека в Благоевград с тази система,“ казва Панкова.
„Мечтаем за асансьор. Защото има хора, които искат да четат, но не могат да се качат.“
„Жал ми е за възрастните хора. Едва се качват по стълбите. Имаше проект за външен асансьор, но така и не се случи,“ казва Николова. Това е мечта, която чака своя ред.
Пожеланието за 24 май
„Пожелаваме здраве, светъл празник и повече хора, които ценят книгата и културата,“ казват трите дами.
И когато ги слушаш, разбираш, че библиотеката е дом на паметта, дом на думите, дом на хората. И че в Сандански има едни тихи пазители, които всеки ден правят нещо много ценно и много голямо: учат града да чете.
