Когато Вероник Емар пристига в България за първи път, тя не разбира езика, не познава хората, не знае нищо за малките села, които ще я променят. Но още в първата седмица една жена в Джигурово ѝ казва: „Виж колко е красиво моето село.“ Вероник поглежда — и не вижда красота. Вижда стари къщи, разбити улици, липса на архитектура. Но после среща хората. И тогава, казва тя, България започва да ѝ говори.
„Всеки ден България ми казва „Добре дошла!“ Всеки ден.“
Тя е родена в Бордо, живяла е в Париж, Лион, Прованс. Била е мениджър на пет магазина за автомобилни гуми, после специален педагог за деца с тежки затруднения. „Аз съм терапевт с думи“, казва. И думите ѝ — макар и в български, който тя нарича „най-трудният език на света“ — носят мекота, хумор и неподправена човечност.
Днес Вероник живее в Сандански. Пише всеки ден на български. Гледа българска телевизия по пет часа. Разхожда се в парка. И вярва, че тук е намерила място, което ѝ позволява да бъде „себе си“.
Коя е Вероник Емар?
Родена съм в Бордо. Живях в Париж, Лион, Прованс. Работих като мениджър на пет магазина за гуми — много интересно, много динамично. После станах специална учителка за деца с големи трудности. Това беше най-важната работа в живота ми.
Какво ви изненада най-много в България?
Първо — селата. Много различни от Франция. Но после срещнах хората. Те са емоционални, мили, отворени. И аз си казах: това място е като мен.
Имаше ли културен шок?
Не. Светът е моя страна. Единственото трудно беше „да“ и „не“. Обратно са. Това ме побъркваше.
Как учите български?
Всеки ден. Пиша упражнения. Гледам телевизия. Говоря само с българи — не искам да правя „комунитаризъм“ – онова затваряне в собствената етническа или езикова група. Искам да говоря с истински български хора.
Какво е най-трудното в езика?
Всичко. Буквите са като китайски. Граматиката е като планина. Но аз съм терапевт с думи — трябва да ги уважавам.
Какво ви харесва най-много в Сандански?
Паркът. Улицата към Дома на културата, когато няма коли. И диваните в кафенетата. Когато хората са мили — за мен това е рай.
Какво българско сте приели като свое?
Свободата. Спокойствието. Тук децата играят сами в парка. Във Франция това е невъзможно от 40 години.
А какво френско отказвате да забравите?
Моят парфюм. Patchouli Antique. Никъде в България го няма. Това е трагедия.
Как реагира семейството ви на преместването?
Те знаят, че съм щастлива. Най-близка съм с внучката ми Майя. Тя иска да дойде в България. Надявам се следващата година.
Чувствате ли Сандански като дом?
Да. Категорично. Тук мога да бъда себе си. Това е моят рай.
Какво си пожелавате?
Да говоря добър български. Да играя с думите. Да бъда малко парче от Франция, което България е приела.
***
Вероник Емар е от онези редки хора, които носят своята родина в сърцето си, но намират нова — неочаквана, далечна, различна — и я обичат със същата сила. „Аз искам всички да казат: Франция е също като Вероника“, усмихва се тя. А България, изглежда, вече го е казала: „Добре дошла“.
