***
Неказаните думи ще намерят мястото си в пространството на духа. В трудният дял на безвремие между сега и нататък словото се стъписва…
Животът на тишината става реалност.
Човекът тръгва към Светлината, Бог и своите предци.
Тръгна си и Славчо Симеонов, един от строителите на съвременен Сандански!
Очите на будната му съвест се отвориха за един друг свят, където душа, звезди и Космос изпълват със съдържание понятието високо.
В неговото битие високото бе всичко – и подготовката за лично бъдеще и работата му за общественият идеал.
В клетките му бушуваше Горно Броди, мъката на родовата памет, на поколенията, на творците от родната вършина…
Блян, мечти и действителност за благото на нашия град се сътвориха през неговият ум, талант и способности…
Неговото поетично дело не бяха само стихосбирките му.
Голямата му песен на живота се казваше училище „Пейо Яворов“.
Той и неговите съмишленици изградиха белият град на мечтите, в който днес живеем достойно.
Беше част от непримиримите борци за красота, духовност и просветителство.
Част от мирно героично поколение с характер на съзидатели!
Учителю, почивай в мир!
Сбогом!
– Текст на Димитър Тошев
