септември, 2021

октомври

2021вт06юли(юли 6)10:15нд31окт(окт 31)10:15Сандански: улеснение за граждани със затруднения в придвижването

2021сб04септ(септ 4)20:53нд31окт(окт 31)20:53Волейболен клуб "Медиус волей", Сандански, обявява прием на деца

понеделник, септември 27

Ако питате за извинението на обществото пред роднините на жертвите, за упокой на душите им, ето го – построяване на параклис в Латрово, Гърция и паметник в Сандански

Наско,

Този материал исках да го подготвя по-рано и да го лиша от скучни подробности, както и ненужни факти.

Не можах. Но поне за пореден път се разбра, че времето не е наше…

Изглежда и авторите на това словосъчетание го разбраха, защото беше анализирано като изречение, като нещо завършено.

Дотъкмявам предишното писмо за Спартак, защото вече се налага да дообясним Светиврачко – Санданските хроники… историите около 9 септември 1944 г.

Димитър ТОШЕВ

По темата почвам отзад-напред, защото изпуснах много дати близките дни – 31 август – Тодор Александров, 1 септември – Димитър Талев, 3 септември – Аферата „Мис Стоун“, 6 септември …

Пиша това на 9 септември, сакрална дата за България и – за съжаление и за нашия град, все още необяснена официално, но събитията около нея са държавно и обществено отречени. Следва 11 септември…

Но не онзи, американският, 11 септември, с който си отиде цяла епоха за човечеството и неговите жертви станаха (дълбоко уважение към тях) символ на саморазрушаващия се свят.

А на Светиврачките жертви, християни, измъчвани жестоко и убити жестоко в Демирхисарските поля, в Латровското землище, където кучета, чакали и гарвани разнасят телата им.

Тук му е мястото да кажа, че това писмо е предназначено и за следващите поколения, които ще приемат историческите събития като ценност и въз основа на трагичния опит на предците си да намерят своите обяснения за миналото. Да намерят  душевно спокойствие, ако са засегнати лично от преломите на времето и духовна хармония и мъдрост за бъдещето, което трябва да изживеят…

Тези снимки илюстрират усещането за памет на лобното място на  хората,“засегнати“ от „народната власт“.

Памет, но от роднините на загиналите… От обществото почти нищо,а удобството да забравиш това събитие е не само отдалечаване от истината, но и измиване на нечия съвест.

Тук отварям скоба.

Не знам какво ще стане с Картаген, но Сандански трябва да пренапише историята си!

Затварям скобата.

От спомените на Атанас Пензов за Свети Врач четем:

„Ще кажа, че ние, като деца, живеехме в примитивна обстановка. Градът имаше едва мъждукащо осветление само по главната улица от динамото на гатера на Георги Коцев. Градът нямаше водопровод и канализация. За питейни нужди се изстудяваше топла вода,налята от чешмата на пералнята. Единственото средство за информация за градските проблеми,бе биенето на барабан,страничните улици летно-есенния сезон се запълваха със скелета за сушещ се тютюн. Нямаше осветление по къщите.“

Годината е 1937.

Следващите години се започва бавно, провинционално, нискотехнологично, но визионерско решаване на битовите проблеми – водопровод, електроцентрала в Лешница и най-важното: гимназиален клон, който дава възможност за друго знание, друг ценз на обучаваните, нова духовна среда.

Тази духовна среда в Свети Врач, а по-късно – Сандански, роди от тук  120 професори, доценти, доктори на науките. Този генетичен материал, в сферата на високата култура и наука, е отглеждан тук, призван да работи за човека и усъвършенстването на човека…

Уви, заедно с това в Свети Врач върви и един друг процес – на идейно различие, противопоставяне – и политическо, и чисто личностно, стремеж за изява на политически групи, независимо кои, засилване ролята на държавата и деструктуриране на държавата…

Тези обществени настроения еволюираха на 9 септември 1944 г. в ненавист, нескрита омраза, животински страсти, желание за отмъщение.

Вместо духовност – ожесточеният безсмислено Свети Врач (какъв тежък оксиморон), озлобен, настървен за кръв и жестокост, чрез отечественофронтовските си „герои“, извършва невидяно досега престъпление – масово убийство на съграждани: двама кметове на Свети Врач, Зисо Попов и Атанас Лазаров, полицаи, администратори и най-вече – дейци на ВМРО.

Отварям скоба.

Каквото и да стане с Картаген, Сандански трябва  да организира написването на нова история.

Затварям скобата.

Няма съд, няма държава, няма общество… Най-вече общество! Няма кой да се застъпи за живота на тези, простете за израза, нещастни съграждани.

Предадени на заколение, те завинаги остават в аналите на Светиврачката история като срам за всички – за убийците, за съгражданите, за общината, за държавата!

Историческото петно не може да бъде изтрито. Не е направено нищо за неговото обяснение и осъждане.

Медийните форуми не са официалност. Пострадалите семейства и причинителите на злото все още са на барикадата. Но и обществото е на барикадата…

След толкова години някой трябва да каже: „Извинявай…“

Не му вярвам на този някой. Затова ни трябва гражданско общество. Но и него го няма – бедни хора не са граждани. Страх ги е. Тогава да си послужим с друга дума с еднакъв корен – общински. Да, Общински съвет!

Общинският съвет достатъчно говори по всякакви проблеми, там има вече и професионални оратори, нека включат и този проблем в програмата си.

Там има хора школувани от 15-20 години – Живко Иванов, Явор Аргиров, Тони Цанев и още…

Специално към Живко Иванов – бил си кмет и можеш да проявиш съпричастност, пък после пак си гледай икономиката, но от този въпрос бягане няма.

Ако питате за извинението на обществото, ето го – построяване на параклис в Латрово, Гърция и паметник в Сандански. Ще съберем пари. А пък може и вие да дадете, а? При това не само обществени?

Завършвам.

Един от джелатите (палачите) на Латрово дойде в училище през 60-те години, за да ни разказва спомени. Част от идеята му бе, да се оправдава, като извършител на убийства. Обвинявали го, че е убил хора – някъде около Сандански и още един човек в района на Стара гара.

Отрече.

На всяко трето изречение псуваше или живота, или противниците си. Учителката Лалка Алексиева умря от срам от самата среща и правеше опити да го възпира.

Пред моя чин седеше внук на Костадин Джаров – един от убитите в Латрово и деец на ВМРО. По-късно осъзнах зловещите грешки на историята. Убиец да обясни на внука на убития как не бил той.

Затова, към историята не бива с небрежност. А ние прояваваме пренебрежение. Което ражда нови проблеми.

И накрая… Бог да прости убитите наши съграждани, Бог да помага на техните роднини!

Този текст искам да отнеса и към господин Георги Малешевски от град Дупница. Костите на неговия баща са все още ненамерени в землището на село Цапарево. Убит, заедно с още шест дейци на ВМРО.

Leave A Reply

Audemars Piguet Swiss Replica
X