Въпросът за ограничаването на мандатността в управлението не е някакъв си административен детайл – той е въпрос на политическа хигиена. Докато за президента законът предвижда ясен лимит, местните управленци и парламентарните „динозаври“ сякаш продължават да вярват, че постовете им са едва ли не наследствено феодално право.
„Опитът“ като параван за корупционна плесен
Любимата дъвка на защитниците на статуквото е „безценният опит“. Но нека бъдем честни: след десетата година на един и същ стол, „опитът“ често се изразява в перфектно усвоени корупционни схеми, клиентелистки мрежи и работа по „утъпкани пътеки“. Управленските похвати отпреди десетилетие днес са музейни експонати, а не инструменти за прогрес. Ако някой е чак толкова незаменим експерт, нека бъде консултант, но не и пряк участник при взимане на решения. Позицията във властта не бива да е своеобразен аналог на старчески дом за политически кадри, а място за енергия и иновации.
Биологичният лимит. Урокът на Брежнев и Аденауер
Дългото пребиваване на върха изцежда човека физически и психически. Управлението е тежък товар, който неизбежно води до специфичен вид деформация – загуба на реална представа за света и ерозия на честността. Историята е пълна с примери за лидери, които в края на „царуването“ си са просто празни черупки.
Случаят с Леонид Брежнев е класическо предупреждение – физически изтощен фигурант, превърнат в лесна плячка за манипулации от страна на апарата, който се страхува от промяната. Дори великият Конрад Аденауер, изкарал четири мандата и възродил Германия след Втората световна война, накрая стана жертва на собственото си упорство и беше принуден да си тръгне под натиск, след като стабилността му се превърна в застой. Умореният лидер е опасен лидер, защото той вече не взема решения – той просто подписва онова, което му пробутват.
Демократичният стандарт. Рузвелт и Чърчил
Често чуваме, че ограничаването на мандатите нарушавало правото на избор. Нима най-силните демокрации като САЩ и Великобритания са „недемократични“? Случаят с Франклин Рузвелт, избиран четири пъти, провокира американците да приемат 22-рата поправка, за да защитят републиката от „избираема монархия“.
От другата страна е Уинстън Чърчил – символът на победата, когото британците изпратиха в пенсия веднага след войната. Това не беше неблагодарност, а зрялост. Народът разбра, че геният на войната не винаги е правилният човек за мира. Демокрацията е по-голяма от всяка личност.
Време за слизане от сцената
Но голямата битка за хигиената на властта не се води само по върховете. Тя е тук – в нашите общини, в кабинетите на „вечните“ управленци.
Призив към „незаменимите“ фигури: спрете навреме, преди неизбежният бърнаут да превърне работата Ви в досада и апатия! Два мандата и… на заслужена почивка! Преди физическото изтощение да Ви направи лесна плячка за манипулатори. Преди естествената нужда на обществото от промяна да се трансформира в открита омраза към Вас.
Да заемаш един и същ пост 15-20 години не е успех, а признание за липса на усет за приемственост. Директори, управители и общински съветници, кметове – Вашето дълголетие задушава младите и убива иновациите. Истинското постижение е в това да знаеш кога да се махнеш – сам и с достойнство. Слезте от сцената, докато публиката все още помни добрите Ви дела, а не когато започне да Ви замеря с камъни. Демокрацията не е застой, тя е движение. А движението изисква нови хора и пресни идеи. Преди да е станало твърде късно – и за Вас, и за нас.
