Здравейте! Това е Епизод №44 на Подкаст „101 теми“ на Sandanski1.com среща слушателите с Виолетта Вълкова – преподавател по български език и литература в ПГ „Яне Сандански“ от три години, ръководител на литературния клуб „Никола Вапцаров“ към Народно читалище „Отец Паисий 1919“ и носител на награда от конкурса „Горчиво вино“ в Петрич.
Мойта вяра е друга.
Тя е стъпкана,
пребита, сама…
Но я има,
не живея в заблуда.
Натъпкай себе си…
ако смееш – ела.
Какво искал да кажe авторът, госпожо преподавател?
В.В.: Аз се разграничавам от преподавателите, които задават този въпрос.
Нарочно го зададох… Докато четях „Пепелище“, слушах това… И се получи страховит резонанс…
Какво искал да кажа авторът, госпожо преподавател?
В.В. Аз се разграничавам от преподавателите, които задават този въпрос. Когато пиша, водеща е емоцията. Много ясно се усеща кога нещо е писано насила и кога е преживяно. „Пепелище“ – заглавието на цикъла – дойде точно от това усещане. „Пепел“ ми звучеше твърде обикновено, а „Пепелище“ носи мащаб, тежест, емоция.
В изкуството твърде често има мъка. Така ли е и при теб?
В.В.: Да, обикновено мъката ражда най-силните неща. Но напоследък се опитвам да бъда по-обрана. Преди исках да кажа всичко, сега вярвам, че читателят усеща и недоизказаното.
24 май наближава. Как посрещаш празника като преподавател?
В.В.: За мен всеки ден е ден на словото. Звучи банално, но е така. Това беше най-щастливата ми професионална година. Макар да преподавам едва трета година, много неща ми се случиха – добри неща, на които още се уча да се радвам. Учениците ми имаха отлични резултати на НВО – нито един под 33 точки, а най-високият резултат беше от моя клас. Това за мен е огромно постижение.
Чувал съм, че използваш нестандартни методи за преподаване. Какво правиш различно?
В.В.: Работя много през емоцията. Литературата в 11. и 12. клас е разделена на тематични блокове и аз винаги започвам с реален пример от живота. Например, историята с изоставеното маймунче, която трогна социалните мрежи – използвах я, за да въведа темата за обществото и властта.
Смятам, че произведенията, които изучаваме, често са твърде далечни от съвременния млад човек. Моята задача е да преведа емоцията на съвременен език.
Наскоро в Teams ти представи свои уроци пред 140 колеги в областта. Чух суперлативи за теб по този повод…
В.В.: Беше вълнуващо. Инспекторката ни, г-жа Юлиана Христова, ме покани да представя два реализирани урока. Показах реални видеа, използвах изкуствен интелект като асистент, но с ясна визия какво искам да постигна. Отзвукът беше много силен. Колеги с дългогодишен стаж се включиха само за да изкажат възхищението си. Това ми даде увереност, че съм на правилния път.
Ръководиш и литературния клуб „Никола Вапцаров“. Какво ти носи това?
В.В.: Това е една от най-хубавите неща в живота ми. Срещам хора, които имат нужда да споделят, да творят, да бъдат чути. В клуба няма литературни термини и академичност – има преживяване. Даваме си тема, всеки носи нещо свое или нещо, което го е впечатлило, и разговаряме. Има и много деца – от гимназията, от ЗПГ, от основните училища. Понякога някой свири на пиано или китара. Атмосферата е истинска, човешка.
Какво си пожелаваш за българската култура и образование на 24 май?
В.В.: Да се обновят произведенията, които изучаваме. Имаме великолепни съвременни автори – Георги Господинов, Георги Бардаров, Здравка Евтимова, Петър Чухов. Децата ги усещат. Те им говорят.
Надявам се промяната да бъде истинска, а не прах в очите.
Благодаря ти, Вили!
В.В.: И аз благодаря. Честит 24 май!
