В публичното пространство периодично се прокрадва един модерен, но повърхностен рефрен: време е да сложим край на модела „парите следват ученика“. Този лозунг звучи красиво и гали ушите на политици и общественици, които обаче нямат никаква представа как функционира училищното бюджетиране. Истината е, че зад кулисите на тази популистка реторика се крие нещо много по-различно от загриженост за качеството.
Историческият компромис от 2007 г.
За да разберем настоящето, трябва да си припомним откъде тръгнахме. Системата на делегираните бюджети се роди като стратегическо политическо решение след голямата учителска стачка през 2007 година. От 2008 г. насам държавата практически прехвърли отговорността за недофинансираното образование върху плещите на училищните директори.
Този модел обаче донесе и безспорни предимства. За първи път средствата, останали в края на годината, се запазваха като „преходен остатък“ в училищните бюджети. Дотогава общините разполагаха с тези пари и ги харчеха за всичко друго, но не и за децата. Добрите директори бързо се превърнаха в истински стопани – те започнаха да спазват стриктно национално договорирания Колективен трудов договор (КТД) и преобразиха училищните сгради в модерни, съвременни и привлекателни пространства.
Митът за „чистия“ брой ученици
Критиците на системата пропускат един ключов факт: делегираният бюджет отдавна не е просто „парите следват ученика“. Днес той е сложна формула, която включва още два важни компонента: брой паралелки и физическа среда. Да, тежестта на броя ученици все още е най-голяма (около 70%), а единният разходен стандарт е обратно пропорционален на големината на общината. Към това се добавя и целево финансиране за деца със специални образователни потребности (СОП), за уязвими групи, за защитени и обединени училища, както и средства по национални програми и по 18 евро на ученик за капиталови разходи.
„Единственото, което реално липсва във формулата, е компонентът „брой учители“. Ние многократно сме предлагали – и предлагаме и сега – той да бъде въведен, за да се гарантират заплатите на педагозите независимо от броя на децата в клас.“
Всеки по-добър модел на финансиране трябва да осигурява допълнителни средства за малките училища с недостатъчен бюджет. Но това категорично не трябва да става за сметка на останалите училища в страната.
Ехото на Орешарски: „Пари срещу реформа“
Тук изплува фундаменталният въпрос, поставен още през 2007 г. от тогавашния финансов министър Пламен Орешарски, чиито думи „пари срещу реформа“ резонират с пълна сила и днес. Когато бюджетът за образование като процент от БВП е планиран да намалява през следващите години, целият този дебат има една скрита цел – да се оправдае умишленото свиване на средствата.
На този фон идеята за обвързване на финансирането с резултатите е изключително хазартно решение. Причините за това са две:
- Липса на обективни критерии: Вече десет години държавата се опитва да изработи единни критерии за качество, но без успех. Качеството и отличните резултати не зависят единствено от учителите. Те са функция от мотивацията и дисциплината на учениците, както и от решаващото участие на родителите. Институциите обаче отказват да създадат правила и инструменти за мотивация, насочени към семействата.
- Опасност от оценка-инфлация: Ако парите зависят от оценките, пазарът веднага ще реагира. Ще станем свидетели на галопираща инфлация на отличните оценки, която няма да донесе никаква полза на никого.
Освен това подобен метод ще се превърне в наказателна акция срещу най-уязвимите – училищата с деца със СОП, учениците от ромски произход или тези, които идват от чужбина. Вместо да им помогне, системата ще ги лиши от ресурс.
Пътят напред: Оптимизация, а не разрушение
Сегашният модел на делегирани бюджети е най-доброто възможно решение за настоящия исторически момент. Той обаче може и трябва да бъде оптимизиран чрез повече средства от БВП, които да се насочат към три стъпки:
- Нов компонент за брой учители: За да се гарантират възнагражденията им извън статистиката за брой ученици.
- Редукция на паралелките: Компонентът за паралелка трябва да намали броя на децата в класовете и групите в името на индивидуалния подход.
- Сигурна физическа среда: Компонентът за базата трябва изцяло да обезпечи ремонтите и вътрешната инфраструктура.
Образованието: Просвещение или безплатна бавачка?
Истинското качество не се постига с финансови еквилибристики на гърба на учителя. То ще се случи тогава, когато върнем авторитета и вярата в българския педагог. Когато учениците започнат да спазват училищния правилник, когато се въведе оценка по дисциплина, когато родителите поемат ясни задължения към училището и когато реално се приложи забраната за мобилни телефони в час. Трябва най-накрая да приемем, че качественото образование е изграждане на отговорни, патриотични и добродетелни личности, които уважават авторитетите и обичат родината си.
За съжаление, в момента посоката е друга. Ярък пример за това беше пълното игнориране на предложението на Синдикат „Образование“ за реална зимна ваканция. МОН традиционно просто „изпълни протокола“, давайки думата на предложителите, без да чуе аргументите им.
Тъжната истина зад тенденцията за непрекъснато увеличаване на учебното време е, че голяма часть от родителите виждат в училището единствено социална функция – безплатна институция за отглеждане и пазене на детето в сигурна среда. Тях резултатите и качеството не ги вълнуват. Истинското образование, отвъд рамките на обикновената социална услуга, се цени само от онези родители, чиито деца днес показват отлични резултати. Време е държавата да застане зад тях и зад учителите, а не зад кухите лозунги.
Позиция:
Текстът изразява официалното становище на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“.
