Политиката по обхват и задържане на учениците в България вече три десетилетия остава неефективна. Държавните механизми са слаби, а отговорността постепенно и неправомерно е прехвърлена върху учителите и директорите – хора, които нямат нито правомощията, нито ресурсите да изпълняват функции на социални служби, полиция или администрация.
Достъпът до образование е основно право, а гарантирането му е задължение на държавата – МОН, МТСП, МВР, МЗ и всички техни структури. Въпреки това именно училището се оказва институцията, която трябва да издирва, прибира и задържа деца, чиито родители не изпълняват законовите си задължения.
Данните на НСИ за 2025/2026 г. показват тревожна картина: въпреки задължителното предучилищно образование, 6,5% от 5-годишните и 4,4% от 6-годишните деца остават необхванати. Реалният процент е още по-висок, ако се включат и онези, които не достигат до първи клас. Обхватът в предучилищното образование е 89,7% – далеч от необходимото за равен старт.
Различната семейна среда, липсата на възпитание и толерантността към неизпълнение на родителски задължения пренасят дефицити директно в класната стая. Началният учител е принуден да компенсира пропуски в социализацията и поведението, вместо да преподава. Системата приема нереалистично високо входящо ниво, което не съответства на действителността.
Ако образованието е национален приоритет, държавата трябва да поеме реална отговорност: – да гарантира задължителното включване в предучилищното образование от тригодишна възраст; – да активира социалните служби, общините и полицията; – да въведе ефективни механизми за контрол върху родителите; – да освободи учителите и директорите от несвойствени функции.
В много европейски държави родителите носят ясна и реална отговорност за присъствието на децата си в училище. У нас често се случва обратното – санкциите се оспорват, а вината се прехвърля върху училището.
Особено тежък е проблемът с обхвата на учениците от ромски произход, където политическият толеранс и неправилните подходи от 90-те години насам водят до хронични дефицити. Учители и директори бяха наказвани за отсъствия, без да имат инструментите да променят ситуацията.
Не можем да очакваме училището едновременно да образова, възпитава, социализира, издирва, прибира и задържа деца, да компенсира семейни дефицити и да носи цялата отговорност за резултатите. Нужна е нова философия: ранно обхващане, активна роля на държавните институции, реална родителска отговорност и освобождаване на педагогическите специалисти от административни и социални задачи.
Равният достъп до образование е държавна отговорност. Учителят трябва да има време да бъде учител. Директорът – да управлява. А държавата – най-после да изпълнява своите функции.
