Виолета Вълкова е преподавател по български език и литература в ПГ „Яне Сандански“. Съвсем отскоро е ръководител на Литературен клуб „Никола Вапцаров“ при Народно читалище от „Отец Паисий-1919“, град Сандански.
Представих те накратко. А, и майка на две деца си още.
Да.
Трета година учител. Така ли беше?
Точно така, да.
Но това, което ни събира в момента е новата ти роля като ръководител на Литературен клуб „Никола Вапцаров“.
Точно така, да.
Още през пролетта, когато правихме подкастите по проекта на Ивелин Терзийски, ти ми каза, че искаш да направиш този клуб. Яна те подкрепи, Яна Стоянова, секретар на Народно читалище от „Отец Паисий-1919“. И… По-нататък какво се случи?
Да, точно така, но няма да кажа, че е случайно, понеже не вярвам много в случайностите. Хората около мен знаят, че ги наричам нарочности.
Нарочности?
Нарочности, да.
Ей, каква хубава дума!
Да, малко измислена, но много определяща. И се заговорихме така, случайно с Яна – или нарочно.
Нарочност е била.
Нарочност, да. Така се роди идеята да вляза в тази нова роля. Разбира се, подадох документи, всичко бе в реда на нещата, проведа се конкурса.
Тази музика харесва ли ти?
Харесва, ми, да.
Краят на лятото е пиесата.
Ех, лятото… Отмина! Аз обичам есента. Аз съм есенно чедо. Скоро имах рожден ден, навърших 28 години.
Да, помня, помня. Аз те поздравих и на двата профила. Помня точно от времето на Жасмин. Страшно ентусиазирани бяхте.
Да. В коя ли не е сфера на изкуството не съм била! Като бях по-малка в училище се предлагаха много дейности. И аз винаги се записвах, имах голяма желание. Записвала съм се на пиано, тренирал съм карате, на тенис съм ходила. На пеене ходехме тогава в училище. Но танците бяха нещо, на което най-много харесвах. И „Жасмин“!
Колко години танцува в „Жасмин“
Започнах в 5. клас, приключих в 12-ти. А и малко след това, професионално. Викаха ни по участие една малка група.
Хубава увертюра се получи, припомнихме едно сладко минало.
Да, но скоро имахме годишнина и се събрахме.
„Жасмин“?
Да, и танцувахме. Малко понапълнели, но във форма.
Сещам се за още няколко имена, но те вероятно не са в Санданския, не ги виждам.
Успяхме да се съберем няколко души и със сегашната група, по-големите от „Жасмин“, направихме съвместно танц. Беше изненада, а за публиката – приятно.
Как се роди идеята ти за този литературен клуб?
Абсолютно естествено, както се раждат обикновено подобни идеи. Идеята бе да се съберем хора, които обичат литературата, да си говорим, да общуваме. Аз смятам, че всички ние в днешно време имаме много голямо нужда от общуване, да си споделяме, да имаме едно пространство, в което да обсъждаме личните ни интереси. А къде е най-доброто място? Разбира се, че е читалището! То най-добре се събира хората. Да, имат интерес към културата. Много са радвам, че с поканата на Яна всичко се случи.
Яна Стоянова, която е секретар на читалището. Ние трябваше да направим този подкаст преди повече от седмица, но имаше едно нещастно стечение на банално обстоятелство – спря токът… И през този период се състоя и първата сбирка на клуба. Разкажи за нея. Какво се случи, кои са хората?
Много вълнуваща сбирка беше за мен. Срещите ни ще бъдат всяка неделя. Разделени сме в две групи. Децата ще бъдат от 16 до 17 часа, един астрономически час. З възрастните – от 17.30 до 18.30, в Дома културата, втори етаж. Безплатно е за всички. Да не се притеснява никой. Единственото важно е желанието. Аз се притеснявах за първата среща, признавам. Децата, които дойдоха, са от 5. и 7. клас. Смятам, че това е най-точната възраст за начало, защото те вече са имали среща литературата под една или друга форма и въображението им е по-развито. Аз искам да наблегнем на творчески занимания. Искам те да творят. И всъщност първото занятие, първата ми задача към тях, като си поговорихме, беше… дадох им едно изречение, което да е начало на тяхната история. Поисках да опишат свой любим герой, пък аз да го позная този любим герой. Успях да се справя с тази задача. Но усещам, че те обичат приключенските романи, филми също. Нямам търпение за следващия път – дадох им за домашна работа да си довършат историята, която започнаха. Да развием творческото мислене. Това е нещото, към което се стремя с децата.
Групата възрастни – там беше още по-интересно! Дойдоха така много интересни хора – мъже, жени. И си поговорихме. Аз бях донесла мои неща, всеки сподели нещо свое. Повечето пишат. Иска ми се да наблегнем на съвременна литература. Искам да обърнем поглед към съвремието, към света такъв, какъвто е днес. Мисля, че съвременна литература, най-съвременната обаче ни убягва. Според мен това е един голям пропуск във образователната система, и то точно по българска литература, защото говорим за време, което дори ние понякога не разбираме.
Това искам да разбера: от какво се вълнуват хората днес, кое вълнува душите им.
Аз смятам, че съвременните поети, а и не само поетите, имат добър поглед към нещата, които се случват. Поезията е по-различна, не е типичната стихотворна форма, с която сме свикнали. И ми е интересно, и смятам, че и хората, които бяха на първата среща, така много се впечатлиха от това, което бях донесла. Те взеха от моите книги и на следващата среща ще обсъдим дали са им харесали. Направихме си група в социалните мрежи и там си споделяме всичко, което ни е развълнувало през деня и ни е донесло малко вдъхновение.
Фактът, че си по-млада от тях, стресна ли ги по някакъв начин?
Надявам се, че не. По-млада, може би.
По-млада си. Познавам ги всичките. Купуваш книги или интернет?
О, купувам книги!
Това е един много древен спорт, да купуваш книги.
Купувам си книги, още преди да съм прочела предишните, започвам пет книги едновременно, стигам донякъде и искам едновременно, ако мога да ги прочитам.
Да ги изгълташ наведнъж. Това, което каза ти, означава едно – няма възрастови ограничения за хората, които ще се занимават. Деца от 5 и 7 клас, казваш, както и местни наши автори, които ги познаваме.
Да кажа и за по-големи ученици – от 10. клас нагоре. Тях ги причислявам към възрастните. За мен те са големи хора, все пак имат и вече житейски опит. А и за мен е много изненадващо, че те се обръщат към поезията като спасителен пояс. Има много ученици, които се срамуват от това, че четат. Имам такива ученици.
Ти си ми го казвала и друг път, аз не мога да го проумея…
Имам, и в междучасието идват и ми споделят как са си купили някаква книга.
Страхуват се да се отличат от масата?
Да, абсолютно! Не знам, да, толкова, дали е срам, а по-скоро…
Страх?
Да. Или срам, срам, срам, срамуват се, да, те се срамуват от това, че им се подиграват.
Това е безумно просто.
Да, подиграват им се, че четат. Масата ги топи. Аз искам да си ги придърпам и да имат място на което да се чувстват сигурни, да споделят идея, независимо от това дали е…
Трябва да те попитам и за Иван Иванов, актьора…
Все още не е идвал. Вярвам, че ще дойде, когато има възможност. Той пътува в София, ходи на школа по актьорско майсторство в събота и неделя. Но той е един от хората, който много пише. Аз, проследявайки го последните три години, забелязвам ,че неговата поезия много се е променила. Той пишеше по-вулгарно. Вече не е така. Пак го има онзи бунт в думите му, но много по-смирен. И смятам, че аз много съм му повлияла.
Дано е така.
Вярвам, че е така. И ми си иска… Въпреки че е било по-вулгарен начин това, което той изразява, все пак той намира утеха в това, щом го напише на белия лист. Между другото, неговите стихове имат мелодия. Просто аз, като ги чета, усещам, че той в главата си има и някаква мелодия, с която си ги пише. Така го усещам.
Той свири, пее, нормално е така да го усещаш. Талантлив човек е.
Различен е, а пак различните много не се приемат.
Винаги е било така, не само днес. Ще има ли четения на живо?
Да.Дискусии, срещи с автори. Имам и тази идея, тъй като имам много познати, които пишат. Колеги от университета, които вече имат собствени стихосбирки. Някои дори вече журират в конкурси. Сега не ми се иска да ги още ги обявявам. Когато му дойде времето, ще кажа. Планирала съм четения съвместно и с читалището в Петрич.
Ти имаш колежка там?
Имам колежка, с която се запознахме наскоро на едно събитие. Евето! Невероятна, невероятна млада дама. Ще имам съдействие от нея за съвместни инициативи.
Това ми харесва, знаеш ли, защо? Защото двата града не си взаимодействат, според мен, достатъчно. Има една конкуренция от памтивека и това сякаш спира общите неща.
Мисля, че много можем да научим от тях в областта на културата. Те са, сроредмен, доста по-напреднали. Да се похваля, но за първи път реших да участвам в един конкурс. Това бе първо мое участие, или по-скоро второ, тъй като първото ми бе тук, в един конкурс на нашата община. Спечелих тогава първо място с едно коледно стихотворение. А сега, за първи път участвах в друг конкурс, който е извън града, в Петрич, „Горчиво вино“, посветен на Ефтим Ефтимов. Спечелих трето място, 110 бяха участниците. Като посетих тяхното събитие, просто по различен начин протичат нещата там, различно отношението към културата. И много се надявам ние да попием добрата страна на това.
Ще има протестиращи срещу твоите думи.
Това, че ще ги има, назнача, че думите ми са лъжа.
Имат прекрасно читалище. Бях преди година там, имат с изключително модерна зала, оборудвана с професионално осветление и озвучаване, което при нас го няма. Това се чувства при концерти в нашия Дом на културата. Но това е друга тема… А по най-един известен автор на наумила ли си се ли си се да поканиш? Кой е той?
Имаме така отправени покани вече. Целя се малко по-високо. Не ми си иска сега да издавам…
Добре, добре, добре. Нека държим публиката в напрежение.
Да, но обещаваме, че ще има среща. Скоро има една такава литературна среща в Археологическия музей, 15 ноември.
Какво би посъветвала тези, които искат да се запишат, но са притеснителни и смятат, че творчеството им не е достатъчно ОК?
Ако те имат нужда да споделят творчеството си, са добре дошли. Ако искат да срещнат съмишленици и хора, които изразяват своята душевност, нека заповядат. Вратите са широко отворени за всеки. Нямаме никакви ограничения към жанрови стилове. Просто нека са хора, които искат да дойдат, защото искат да бъдат там. Да не мислят за нищо друго. И хора, които вярват в силата на Словото. Такива хора искам. Защото смятам, че думите имат много голяма тежест. Казаните. Пък неказаните – още повече. И вярвам, че много хора пишат добре.
Каква литературна тема би желала да бъде фокус на една среща между творците и публиката от града, която чете вашите неща?
Много хубав въпрос. Всяка тема ме вълнува. Вълнуват ме най-много нещата, които ги ядосват. Искам да знам: от какво се ядосват? И това бе един от първите въпроси, които зададох на колегите от клуба – какво ги кара да се разгневят?
Така. Виждам ли пред себе си един полускрит бунтар?
Полускрит, но скоро ще е наяве.
Защо?
Защото през годините, когато съм писала, винаги съм писала от нуждата да споделя болка. Много рядко съм писала, когато се чувствам добре. И смятам, че това е истинското чувство – тъгата, което може роди много хубави неща. Това е водещото чувство. То ни дава освобождението и лекотата. Една жена от клуба ни сподели първото стихотворение в живота си, което е писала. Много лична история разказа. Водещата тема беше за България. Невероятно силно това стихотворение, има място в учебниците по български език и литература. Жена, зряла жена, семейство, има детенце. Невероятно стихотворение, невероятно силно, достойно да влезе и в сценариите за, например, за Трети март. И ето, това са хора, които до момента и те – случайно или нарочно, са научили за литературния клуб. И се осмелиха да разтворят криле.
Удобен повод да прочетеш нещо от това, което смяташ за готино. От твоите неща…
Добре, мога да прочета стихотворението, с което спечелих трето място в конкурса в Петрич. Това е нещо, което съм писала последните години на гимназията.
Симфония
Чувал ли си звуци на пиано?
Пианистът нежно ги реди.
Докосва бързо, друг път бавно.
Емоция в сърцето му кипи.
Така мъжът, докосвайки жената,
оставя с пръстите – следи.
След допира – сърцето пламва.
Пожар огромен – трудно се гаси.
Пианото душата си разкрива
в симфония – различна от преди.
Сегашната е истински красива.
Шедьовър пианистът сътвори.
Така жената – щом я мъж докосва.
Мелодия в сърцето ѝ звучи.
Пиано и жена – ако ги гледаш само,
завинаги душата им ще си мълчи.
Чудесно!
Нещо по-различно е. Забелязвам в себе си, че по-ранните неща, които съм писала на белия лист, категорично са се променили. Ако преди съм била по-обстоятелствена, сега последните са по-кратки, но пък по-въздействащи, но ще си говорим в клуба за това.
Надявам се да ме поканиш някой ден…
Заповядай, всяка неделя, 17.30!
Представям си друг формат, както знаеш, това студио има 4 микрофона, може още двама или трима, плюс теб, че е четирима може да се съберете, за да говорим за нещо, което обичате.
Супер, да. Много добра идея.
Намислила ли си нещо за финал? Как се представяш себе си след 10 години?
Не знам как да си се представям. Не мисля за толкова напред. Представям си се реализирана в професията, реализирана в творчеството. Много ми се иска да не губя…
Ентусиазма?
Да, ентусиазма. Това е, ако дойде такъв момент, да го изгубя…
Край?
Край, да. Това ще бъде… Аз просто няма да бъда полезна за… Дори за обществото като учител няма да бъда полезна.
Ако изгубиш вярата?
Ако изгубя вяра, да. Вяра в това, че нещата могат да се променят, защото нещата в момента са много зле. Особено по днешното поколение. Ние работим с тях, ние виждаме какво става.
Не искам да завършваме минорно, ако имаш под ръка нещо друго да прочетеш, за да има оптимистичен финал.
Словото за мен е храна за душата.
Е, прекрасен финал!
