Сандански е град, за който често се говори с носталгия, с въздишка или с примирение. Но в думите на двама братя – Боби и Ильян – прозира нещо по-дълбоко: едновременно болка и надежда. Болка от пропуснатото и надежда за онова, което може да бъде.
„Санданският е златна мина, върху която ходим. Просто не знаем как да копнем, да си извадим златото“, казва един от тях. Тази фраза задава тона на целия разговор.
Град, който стои на пауза
Двамата мъже говорят открито за липсата на развитие, за усещането, че Сандански „стои над дъното“ вече 25 години. Сравненията с Петрич са болезнени, но реалистични – там икономическата структура е запазена и работеща, докато Сандански продължава да разчита на „въздуха, минералните води и миналото“.
Един от символите на пропуснатите възможности е сградата на стария детски санаториум – някога проектирана за 600 деца, с училище и детска градина. Днес тя стои изоставена, компрометирана и забравена.
Промяната не започва от кмета
И двамата са категорични: институциите не могат да бъдат двигателят на промяната. „Промяната започва от нас“ – казват те. Но веднага след това идва трудният въпрос: има ли достатъчно хора, които искат да се променят?
Опитите за гражданска активност в миналото – като протестите срещу корекцията на река Санданска Бистрица – са угасвали бързо. Хората се уморяват, отказват се, губят интерес. Инициативите спират, защото липсва постоянство.
Духовната криза е по-дълбока от икономическата
Разговорът преминава отвъд икономика и инфраструктура. Братята говорят за морал, ценности, консуматорско мислене, липса на общност. Според тях градът страда не само от липса на инвестиции, но и от липса на душа.
„Това не е осъзнатост. Това е една будна кома“, казват те за ежедневието, в което хората живеят без цел и посока.
Оптимизмът: осъзнатост, цел и действие
Въпреки песимизма, в разговора проблясва и светлина. Оптимизмът идва от простата формула: Осъзнатост → Цел → Действие
Това е пътят, по който според тях Сандански може да тръгне нагоре. Не с големи обещания, а с малки, постоянни стъпки. С общност, която се събира, говори, мисли и действа.
„Господ е българин. И живеем в рая.“
Разговорът завършва с усмивка и с едно от онези изречения, които остават в съзнанието:
„Бай Ганьо, ти си в рая. Сандански.“
И може би в това има истина. Градът има климат, природа, история, хора – всичко необходимо. Липсва само едно: да повярваме, че можем да го направим по-добро място.
