През 1976-77 г., по идея на тогавашния ни ресорен зам.-министър Николай Ненов, се появи и ми бе възложена задачата „Ландшафтно и архитектурно-художествено оформяне на „Главен път 2 София – Кулата”. Ненов бе много интересен човек и голям архитект, с когото после работихме заедно в САБ1. Имаше широк поглед върху архитектурата.
В курортен комплекс ”Албена” арх. Ненов бе осъществил „тотален дизайн”, комплексно изграждане – от градоустройството – до детайла в пространството, изцяло в индустриализирано изпълнение. Успехът и общото признание за тази реализация го бе издигнало на ръководния му пост.
Именно широкия поглед, който имаше за ролята на архитектурата роди и тази необичайна за нашата практика и – за съжаление – останала единствена задача. Напразно, при сегашното строителство, на новите ни магистрали, се опитвах да привлека внимание към необходимостта от тяхното ландшафтно оформяне; а точно за ГП-2, сегашната АМ „Струма”, това е особено важен проблем. Но не се намери министър с усета на Ненов, за да поеме решаването му, въпреки че по тази магистрала се работи повече от 20 години.
Ландшафтът по този път е много красив, с ясно възприемани различни по образ части. Всяка от тях има свой характер – една е подчинена на силуета на Рила, друга – на Пирин. Безспорно най-изразителен фрагмент е Кресненското дефиле, чиято красота сега е в сянката на силно натоварения и опасен трафик. За съжаление…
По задачата работих с колеги от ТПО „София” и с инж. Димитър Донов. Той бе мой помощник в организацията. Пътувахме няколко пъти по трасето, възхищавахме се, документирахме, обсъждахме, срещахме се с местни архитекти и кметове. Разработих „спектър” от устройствени мерки, повечето свързани с непосредствено оформяне на близката зона на пътя – различни видове високо и ниско, укрепващо, облагородяващо или зрително изолиращо озеленяване, премахване на загрозяващи неща, маркиране на места за отдих и нови крайпътни обекти, разкриване към красиви панорами и пр., които отлагахме върху едромащабни топографски карти с мащаб 1:5000.
Илюстрирахме със снимки и рисунки, показващи намесата. За съжаление, след като Ненов напусна министерството, всичко това остана на хартия. Сега новото трасе на магистрала „Струма” буквално крещи за нуждата от ландшафтно оформяне – огромни шкарпи2 зеят неоформени, няма места за спиране, от които да се насладиш на красивите панорами, недооформени са пътните възли и инженерните съоръжения и т.н.
Но ако генералната идея на проекта – не съвсем неочаквано, остана неосъществена, то работата по пътя ме срещна с интересни хора от ръководствата на селищата и общините и ме постави в контакт с „живия живот”, който аз, по обясними причини, недостатъчно познавах.
Един от тях бе Борис Митов, дългогодишен зам.-кмет на град Сандански.
Борис Митов бе един от тези като че ли все по-редки местни патриоти – идеалисти, благодарение на които България е оцелявала и се развивала и при най-тежки условия. Това са местни учители, кметове, стопански дейци, които се чувстват жизнено свързани със своя топо3. Те живеят с него, работят за него, познават го, сякаш е собственият им двор, а хората – собственото им семейство.
Такива хора, единици или повече се появяваха тук и там, бяха много полезни, а нерядко и доста колоритни.
Запознах се с бай Борис още при първото ми преминаване през град Сандански. Допаднахме си, сигурно защото и двамата бяхме малко нещо мечтатели, но с нагласата нещата ни (мечтите) да се случват. Споделяхме увереността си, че това зависи и от самите нас. Той бе дребен на ръст, с хубави сини очи, накуцваше и се подпираше на бастун. Това не му пречеше неуморно да обикаля по своите задачи из града. От слънцето лицето му имаше постоянен, мек бронзов загар.
Борис Митов бе по професия озеленител (както казвахме тогава) или ландшафтен архитект, както казваме сега. По-важното е, че имаше много верен усет за красотата и много енергия. Той се занимаваше с всичко, което се отнасяше до благоустрояването, озеленяването и облика на града.
Бай Борис бе разширил и облагородил знаковия за град Сандански крайбрежен парк. През следващите години там се появи красива каскада езера, съвременни мраморни скулптури, изгради се луксозен хотел („Австрийския”), който вдигна имиджа на града и какво ли още не.
В момента на срещата ни голямата му грижа бе подходящото оформяне на възникващия нов площад на града. Въпреки че едва се познавахме, той реши да възложи на мен неговото проектиране.
Както се оказа, не сгреши, въпреки че задачата се оказа сериозно предизвикателство и ми коства много усилия и някои проблеми, които можеха да бъдат и избегнати.
„Старият” площад всъщност бе един сквер4 пред сградата на общината, с няколко алеи, кръгъл фонтан, но и с поглед към Пирина, към който е насочена и главната улица.
Тук растеше вековен чинар, който хвърляше сянка на терасата на емблематичната кафе-сладкарница (иде реч за „Чинара“ – б. ред). Кафето, което се предлагаше в нея, все още бе само турско, но удоволствието да седнеш на хлад, в горещия южен град, бе с нищо несравнимо. Под чинара, от чучура на стара мраморна чешма, се лееше буйна и чиста пиринска вода.
Това бе чудесно място, но не и площад – в истинския смисъл на думата. В същото време, на средищно място, пак на главната улица, срещу тогавашния и днешен хотел „Спартак“ на „Балкантурист”, напредваше строителството на новия Дом на културата. Това даваше възможност между двете сгради да се оформи площадно пространство.
Задачата бе нестандартна и сложна, по няколко причини.
На първо място в онзи момент пространството все още не можеше да се почувства, защото бе заето от отчуждени, но неразрушени дву- и триетажни къщи.
Бе много трудно да си представиш бъдещите му размери и пропорции. Геодезическото заснемане показваше разлика във височините на двата края от около 6 метра, при това разлика „изсипана” диагонално.
Входът на Дома на културата, за щастие, бе дръпнат назад. Този вход бе видимо близо два метра над нивото на улицата.
Възникна и спор с автора на проекта за Дома на културата – арх. Саша Бояджиева, която считаше, че е нейно е правото да проектира и площада. „Разбира се, че това е отделна, самостоятелна задача“, казвах тогава аз.
Със своите претенции обаче арх. Бояджиева атакува възлагането и предизвика проверка в Районната прокуратура. Но не би!
Проектирането ми бе възложено чрез Държавната комисия за художествен синтез в архитектурата. Там бяха много опитни архитекти: Иван Иванчев, Мария Милева, Евлоги Цветков. Те оцениха обстановката и застанаха зад моето предложение. Решението им означаваше, че съм успял да намеря верния път.
Понякога си мисля: как ли би се развързал този възел в условията на сегашната демокрация и дали изграждането на площада нямаше да потъне в спорове, протести и да се провали? Все пак в градоустройството има нужда от ясна политическа и управленческа и устойчива подкрепа, за да се случват нещата.
А за размерите на град като Сандански това бе доста обемна, сложна – и организационно, и финансово задача. По-късно разбрах, че в нея е бил вложен и немалко безвъзмезден (но дали доброволен?) труд!
Животът обаче показа, че в случая ръководството на града бе оценило правилно социалната потребност от едно ново обществено пространство и правилно, използвайки всички възможни по онова време лостове, не си позволи да се отклони или спре неговата реализация.
С годините площадът заживя своя живот, живее го и днес, стана истинска нова емблема на града. Нерядко се „срещах” с него в телевизионните репортажи от град Сандански.
Но какво представляваше самото решение?
Аз използвах релефа на терена, за да оформя една стъпаловидна връзка, подобна на театрална зала между горното ниво на влизане в площада и основното. Тези стъпала, които отчасти следват контура на Дома на културата, са ориентирани към едно водно огледало с начупена и издължена форма с многоструен пеещ фонтан.
Свободно групираните му струйници5 бяха оформени пластично от скулптура Кирил Беленски, а дъното бе решено от мен със синьо-зелена керамика. На запад няколко клоца6 оформят стъпаловидна, богато озеленена преграда и затварят пространството, а над нея – отново е могъщият син силует на Пирина.
Използвани са главно два материала, по-масово – керамични тротоарни плочи, които са в много приятна и естествена топла окраска, характерна за хълмовете на околния пейзаж. Тази керамика и сега, 50 години след изграждането на площада, е в много добро състояние. Нейното цветово присъствие чудесно се подчертава от белотата на местния мрамор по стъпалата на амфитеатъра. Всъщност мраморът е сив, но в контраст с оранжево-охристата7 гама на керамиката, той изсветлява. Колоритът и формите се допълват от премерено дозирана зеленина, която има ясно изразен южен характер.
Работата по площада продължи близо две години. Налагаше се често да пътувам до град Сандански. Постоянно трябваше да се следи строежа, а понякога – и да се коригират някои детайли. Нямах кола, нямаше и автобуси. Пътувах близо четири часа с влак. Гарата бе на 3-4 км от града (днес Промишлената зона стига до нея). От гарата, в отчайваща горещина, ни вземаше един раздрънкан „Чавдар“, знакова за българското социалистическо автомобилостроене марка. Понякога, още същия ден, трябваше да поема обратно.
Дълго пазих разни скици и схеми, които показват как постепенно е кристализирало решението. До последния момент, например, моделирах формата на водната площ. Тя се получи странна на чертеж, но наистина органично вписваща се на място. Естествено, при този сложен релеф, много важна беше ролята на специалиста по вертикалното решение. Това бе инж. Стефан Янев, с когото се запознах тогава, но после ни свързаха и други задачи, и приятелство. Той емигрира в Австрия, а след това се озова в Южна Африка. Въпреки това поддържахме редовен контакт чрез писма. И, както се полага, площадът бе открит официално по повод на някакъв празник, свързан с важна за града годишнина.
Но сътрудничеството ми с този скромен, упорит, талантлив и предан на града си труженик – бай Борис Митов, продължи.
По-късно разработихме и изпълнихме цялостно цветово решение за жк „Спартак“. Създадохме градоустройствено решение за допълващо го нискоетажно застрояване, ресторанти в съседни села, идеи за дизайн на градско обзавеждане.
Някъде през 1996 (или 97-ма?) ми се обадиха, че Борис Митов е починал (той години наред живя на хемодиализа). Заминах за погребението му. То беше многолюдно. Входът на гробището изненадващо (за мен) вече бе оформен с красива, дървено-каменна архитектура. Дълго се точеше процесията по гробищните баири, по една тясна пътечка, за да достигне до най-високото място, с невероятна 360-градусова панорама към града, Пирина, Беласица, Огражден.
Гробно място, което така неочаквано съответстваше на влюбения в земята и града си бай Борис!
Сякаш оттук той трябваше отново да оглежда, да мечтае и да крои нови планове за тяхното бъдеще…
арх. Тодор Булев
София, 15 март 2024 г.
- САБ – Съюз на българските алхитекти.
- Шкарп – корниз, перваз.
- Топо – място.
- Сквер – благоустроена и озеленена територия, включена в жилищна или промишлена зона.
- Струйник – дюза за разпръскване на водна струя, накрайник.
- Клоц – затворено пространство, оградено със стени, в което са засадени цветя, трева или и двете заедно.
- Охра – златисто-жълт или бледожълто-кафяв цвят.